Автобус за някъде

Какво ли не правят хората понякога, за да подкрепят душите си или да почешат егото си зад ушите. Търсят утеха за онова, което все още не са имали възможност да изживеят, колкото и силно да са го мечтали. Или се опитват да не съжаляват за човека, когото така и не са успели да срещнат, колкото и усърдно да са го търсили през годините, лутайки се в лабиринта на своите големи очаквания, мечти и реалности.
Когато мисля за всичко това, споменът ме тегли към зимата на 1996 г. Пътувах в бързия влак за София за първата си изпитна сесия като студент в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Слабо е да се каже, че бях притеснен. Усещах стомаха си като сферата на ТОТО 2, в която се разбъркваха най-усърдно топките на страха, притеснението, неувереността и кой знае още какво. Някак бях успял да си намеря място в купе близо до вратата. Зимната делнична сутрин вече надничаше през изпотения мръсен прозорец, а един стар кафяв куфар на багажника над мен се готвеше всеки момент да се стовари върху главата ми и великодушно всеки път се отказваше, бях затворил очи и се опитвах да си припомня въпросника по тракология — изпит, за трудността на който се носеха митове и легенди, равностойни на всичко, завещано ни за Орфей и Тракийския херос.